Ако можех да срещна будител, бих го попитал…
Будителите са хората, които са пробуждали народа ни и са му давали надежда. Те са онези личности, които са вярвали, че България заслужава свобода, знание и бъдеще. Ако можех да се срещна с някой от тях, без колебание бих избрал Васил Левски — човека, когото всички наричаме Апостола на свободата. От малък името му винаги ми е звучало като нещо свято и силно.
Помня как, когато бях дете и ходихме с моето семейство на екскурзии из България, често посещавахме стари църкви или къщи на известни личности. Почти във всяка от тях имаше тайно скривалище, в което някога се е укривал Васил Левски. Тези скривалища винаги ме впечатляваха. Малки, тъмни, скрити зад стените или под пода, те изглеждаха като тайни врати към миналото. Представях си как Левски влиза в тях по тъмно, уморен от дългия път, с прашни дрехи и очи, в които гори решителност. Навън дебнат заптиета, а той стои тихо, затаил дъх.
Още тогава си задавах въпроси, които и днес ме вълнуват.
Как е успявал да живее така — винаги в опасност, без сигурност, без дом? Как е избягвал да бъде хванат толкова дълго време? Какво е чувствал, когато е бил сам в някое село през нощта, когато е чувал стъпки и е знаел, че може би след малко ще го открият?
Ако можех да го срещна, бих го попитал първо точно това — страхувал ли се е някога? Всички го знаем като безстрашен герой, но той също е бил човек. Не е възможно човек, който рискува живота си всеки ден, да не усеща страх. Но може би той просто е бил по-силен от страха си. Може би е вярвал толкова силно в свободата, че това е било по-важно от всичко друго.
Бих го попитал и какво му е давало сили да продължава. Дали мисълта за свободна България му е помагала, когато е бил изтощен и гладен? Или може би вярата, че има хора, които му вярват и го подкрепят? Мисля, че точно това го е държало жив — обикновените хора, които са му отваряли вратите си и са му давали хляб и подслон, дори когато са знаели, че може да загинат заради това.
Когато бях малък, вярвах, че Левски е като супергерой — човек без слабости, който никога не се страхува. Но сега разбирам, че истинската му сила е била именно в това, че е бил човек, който въпреки страха, въпреки опасността, не се е отказвал.
Ако можех да разговарям с него, бих го попитал и какво е чувствал, когато е бил хванат. Дали е мислел, че всичко е свършило, или е вярвал, че делото му ще продължи?
Бих искал да знам какви мисли са минали през ума му, когато е разбрал, че го чакат бесилото и смъртта. Дали го е било страх тогава, в последните му мигове? Или е бил спокоен, защото е знаел, че е дал всичко от себе си за родината си?
Трудно ми е дори да си представя колко силен дух трябва да имаш, за да посрещнеш смъртта с такава решителност. Левски е можел да се спаси, ако беше избягал, ако беше изоставил делото си. Но той е останал верен на себе си и на България.
Бих му казал, че днес неговото име не е забравено. Че във всяко училище има негов портрет. Че децата рецитират стихове за него и че всяка година на 18 февруари хората оставят цветя пред паметниците му. Но бих му признал и нещо друго — че често забравяме неговия пример. Че понякога ние, съвременните българи, се оплакваме от малки неща и не се замисляме колко трудно е било за хора като него да живеят в робство и въпреки това да вярват в свободата непрестанно.
Мисля, че ако беше жив днес, Левски щеше да ни каже, че свободата не е нещо, което получаваш веднъж завинаги. Тя трябва да се пази всеки ден — с добри дела, с честност, с труд и с любов към родината. Може би щеше да ни каже да не чакаме друг да промени света вместо нас, а сами да бъдем хора, на които България може да разчита.
Ако имах възможност да стоя срещу него, сигурно нямаше да мога да кажа много. Може би просто щях да го гледам мълчаливо, защото какво можеш да кажеш на човек, който е пожертвал живота си за свободата на всички?
Може би само едно — „Благодаря“. Благодаря, че си вярвал, когато другите са се страхували. Благодаря, че си вървял по пътя си, въпреки опасността. Благодаря, че си ни показал какво означава истинска смелост и любов към родината.
В края на разговора бих го попитал още нещо — „Щеше ли да бъдеш горд с България днес?“ Не знам какво би отговорил. Може би би се зарадвал, че сме свободни и имаме своя държава. Но може би би ни напомнил, че свободата не е само право, а и отговорност. Че тя зависи от всеки от нас — дали ще сме честни, добри и отговорни хора, или ще забравим уроците от миналото.
Ако можех да срещна будител, бих го попитал много неща. Но най-много бих искал да разбера какво е чувствал човек, който е вярвал толкова силно в мечтата за свободна България. Защото точно тази вяра е нещото, което днес ни липсва понякога. И може би, ако всеки от нас носеше поне малко от нея в сърцето си, щяхме да живеем в една по-добра, по-сплотена и по-смела България.
